СРЕЩА НА ДУШИТЕ

Много беше преживяла последните месеци ... беше изморена, но обичаше живота и беше готова да го продължи с цялата страст и сила, на които беше способна ...

И ето я сега стоеше в колата на приятелката си, гледаше спокойно през предното стъкло на автомобила, който бавно се придвижваше във върволицата коли към входа на Пловдивския гробищен парк.

Черешова задушница. Голяма задушница. И тя беше тук, далече от родния град, далече от гробищата, в които почиваха близките и.

Къде отиваше сега и защо? На непознати гробища ... в чужд град ... Харесваше и обичаше Пловдив. Но харесваше живота в него, харесваше изкуството в града, харесваше усмихнатите хора по улиците. И през ум не и беше минавало, че ще се озове по силата на собствения си импулс на гробищата, вместо да пие кафе в лоби бара на хотела.

Като на забавен каданс мина през съзнанието и спомена за разговора от снощи в модерния Пиано бар с приятелката и. Спомняше си ..., тя предложи с широка усмивка и леко замаен мозък от второто питие:

-          Деси, предлагам утре да пием кафе в лоби бара при мен и после да ме заведеш до онзи магазин за обувки. Мисля го месеци наред и си мечтая да си купя най-невероятните обувки. Имам нужда от шопинг за психотерапия.

-          Оооо, утре е черешова задушница. Аз сутринта първо трябва да отида до гробищата. Ходя всяка година на черешова задушница с майка ми, но сега е болна и ще трябва да отида сама. Ако искаш ти се наспи а аз ще дойда по-късно да те взема от хотела, за да отидем до магазина.

В този миг шумотевицата в заведението изчезна. Гърмящата музика спря да стига до ушите и ... навалицата от хора изчезна ... бяха само тя и приятелката и ... в огромна бяла и празна зала ... потънали в тишината и светлината на помещението те се наблюдаваха кротко. Деси я гледаше с красивите си зелени очи в очакване на отговор за утрешния ден. Тя не помръдваше. Беше изпаднала в транс. Красив транс на спокойствие и красота. Беше потънала в океан от мир и покой. Не бързаше за никъде. Мозъкът беше изпразнен от всякакви мисли. Не съществуваше нищо друго освен този миг. Цялата суета и неприятни мисли за проблеми от последните месеци се бяха изпарили някъде в небитието.

-          Мима, тук ли си? – усети нежно докосване от приятелката си. Тя знаеше за страданията и загубите и през напоследък и беше внимателна и търпелива.

-                      Да, да, тук съм. – тихичко прошепна Мима, сякаш за да не наруши пълната тишина край тях. Но тишината леко се разсея. Първо чу красивия звук на клавира. После нежния глас на усмихната певица. А постепенно видя и танцуващите, усмихнати хора навсякъде около тях. Светлата и тиха зала беше изчезнала. Отново си беше тук в модерното нощно заведение. Подпряна на бара. Чу се да пита:

-          Деси, може ли утре да дойда с теб на гробищата за черешова задушница. Ще пропуснем кафето в лоби бара. Ще пием кафе от автомат някъде по пътя.

-          Разбира се. Ще дойда да те взема в 9:00. Нека отидем навреме, после става лудница в дни като този. – Отговори Деси с усмивка. Надигна чашата, каза „Наздраве!“ и се поклати в такт с музиката.

Да. Това беше всичко. Това беше всичко, което се случи снощи и я накара да вземе решение да пътува сега към гробищата.

Колата се движеше бавно. Колона от коли, които излизаха от гробищата се нижеше кротко карй тях. Замислени хора щъкаха между колите и се опитваха да ги изпреварят, за да стигнат до гробовете на близките си.

Мима беше в пълен покой на съзнанието и тялото си. Чак и беше необичайно. Водеше интензивен и забързан живот. Все си мислеше, че закъснява. Все имаше усещане, че изпуска нещо важно. А сега не бързаше за никъде и нямаше нищо по-важно от това да е тук и сега.

Защо? Нямаше отговор на този въпрос. Но и въпросът започна да избледнява и изчезва напълно. Усещаше, че трябва да е тук и сега и се чувстваше добре, че е точно тук и точно сега.

11.06.2011г. - горещият юнски ден вече напредваше.  В далечината забеляза високата порта на гробищния парк, а постепенно се появяваха и хората, продаващи цветя. И друг път се е чудила какво ли е усещането да продаваш цветя, с които хората да почетат починалите си близки. Различно ли беше от усещането да продаваш цветя за празници и тържества? И сега този въпрос изплува в съзнанието и. Осъзна двуликостта на цветята. Един път са символ на усмивки и радост, друг път са символ на мъка и сълзи. Цветята ли правеха това? Не. Хората ги приемаха така и ги насищаха със собствената си емоция. А цветята с красотата и нежността си попиваха тези емоции. И ето ги сега безброй разноцветни букети наредени по прашната алея на гробищния парк. Стояха си и чакаха да бъдат избрани на кой гроб ще лежат. Или може би знаеха къде ще им бъде мястото. Може би всяко цвете е точно тук и точно сега, за да може по-късно да стои красиво и тъжно не къде да е, а точно там където е неговото място. Може би всяко от тези цветя е поникнало, пораснало и разцъфнало, за да е в точния момент на точния гроб.

Деси държеше волана и придвижваше бавно колата напред. Мима гледаше напред без да вижда нищо конкретно. Цялата навалица от хора и коли се сливаше. Всичко беше отделно и всичко беше част от едно цяло. Навалицата нямаше начало и край. Или може би всичко беше начало и край. Точно в този миг се открои пред погледа и висока ваза за цветя с красиви бели калии.

- Спри! Спри, моля те. Искам да взема тези цветя. – рязко извика Мима.

Това беше почти невъзможно. Деси беше подготвила всичко необходимо за гробищата и не планираше да спира на входа за цветя или свещи. Колоните коли в двете посоки, част от които бяха и те, се движеха със скоростта на костенурка, но все пак никой не си позволяваше да отбие или да спре. Деси не издаде звук. Сякаш обмисляше за стотни от секундата как да постъпи. После натисна бавно педала на спирачката и спря точно пред високата ваза поставена на земята. Мима скочи от колата. Трябваше да направи точно две-три крачки, за да стигне до младото момче, което стоеше зад вазите с цветята. Посочи вазата с калии и каза:

-          Ще ги взема всичките. - гласът и беше кротък и леко припрян. Колоната с коли зад тях беше спряла. Младежът погледна колите и с бързо и уверено движение извади големия сноп бели калии от водата. Подаде ги на Мима без да ги брои или увива в хартия.

-          Двайсет са. Преди малко дойдох и не съм продавал от тях. – Мима ги пое нежно, сякаш бяха най-крехкото нещо, до което се беше докосвала. Подаде банкнота и прегърна големия букет. Колите бяха спрели и всички кротко я изчакваха да се качи обратно в автомобила на приятелката си. Какво се случваше? Никой не бързаше. Никой не я припираше. Хората кротко я наблюдаваха, сякаш върши нещо специално и бяха готови да и съдействат. Кое беше специалното и различното? Не се замисли. Усещаше, че така трябва да е. Просто изпълняваше действия продиктувани от импулси. Обичайно аналитичният и мозък задаваше сам на себе си въпроси, пак сам на себе си даваше по няколко възможни отговора и отново сам си избираше най-вероятния. Сега беше спрял да мисли и задава въпроси. Само душата и чувствата и определяха действията и в момента.

                Мима седна в колата с големия букет. Беше го прегърнала като бебе, полегнало в скута и. Деси включи на първа и колоната отново се задвижи напред. Двете приятелки мълчаха. Обичайно все имаха какво да си кажат, но точно в този момент спокойствието на тишината им беше достатъчно. Постепенно влязоха в гробищния парк. Деси сви в дясно от централната алея и спря пред един гроб.

                Едва в този момент Мима осъзна, че не знаеше на чий гроб отиват. Тази мисъл мина като сянка през съзнанието и. За кого носи тя тези цветя? Да. Разбира се, че е ясно на чий гроб отиват. Тук най-вероятно лежат и почиват бащата, а може би бабата и дядото на Деси. За първи път мозъкът заработи. Но това трая точно миг и той услужливо се оттегли в почивка.

                Деси отвори врата и слезе от колата. Обърна се, затвори я и отвори задната врата, където лежаха подготвените цветя, вода и свещи. Без да бърза ги повдигна и без да поглежда или подканва Мима да слезе от колата затвори врата и се насочи към близкия гроб.

                В този миг нещо подбутна Мима. Тя все още прегърнала цветята, отвори врата и също слезе. Не виждаше гроба пред който приятелката и беше клекнала, за да потопи цветята си. Гробът беше от другата страна на колата. Алеите бяха пълни с хора. Но Мима не виждаше никой. Не чуваше и шума от говорещите наоколо посетители и работещите двигатели на автомобилите. Нямаше нищо и никой. Само тя и цветята и. Затвори бавно врата и кротко прекрачи, за да заобиколи колата и да стигне до гроба, за който беше тръгнала тази сутрин.

                Озова се пред подреден и чист гроб. Нисък и равен бордюр ограждаше малкото поленце зелена трева, под която почиваше нечия душа. Деси редеше подготвените предварително свещи и потънала в заниманието си не повдигна глава, за да погледне приятелката си. Не си бяха проронили и дума от сутринта. В този момент всяка беше потънала в собствения си свят. Всяка живееше със собствените си емоции.

                Стройното тяло на Мима се изправи пред гроба. Главата беше леко наведена напред с поглед отправен директно в поникналите светло зелени стръкове трева. Ръцете все още обгръщаха букета и сякаш не бяха готови да се разделят с него. Сякаш по чужда воля тя изправи леко глава и насочи поглед към малката и стилна надгробна плоча. Светло сива с неправилни форми, надгробната плоча лежеше в горната част на гроба. Имаше някакви надписи. Може би имена и дати на раждане и умиране на хората, чиито тела лежаха в малкото парче земя пред нея. Колко бяха? Не можеше да различи буквите и цифрите ... всичко се сливаше пред очите и. Много ясно се виждаше само красивото и усмихнато лице на младото момиче от снимката. Гледаше я по-младо копие на приятелката и Деси. Може би тя самата преди двадесет години. Всичко изчезна. Нямаше нищо. Само тъга и покой. Нямаше шум. Нямаше нищо и никой. Не, тя и нейният мозък, а нечия друга сила направляваше действията и. Тя не знаеше къде е и какво прави. Но това нямаше и значение. Съществото и беше изпълнено с покоя, мира и тъгата на цялата Вселена. Всичко беше толкова чисто и красиво, колкото чисти и красиви бяха цветята в ръцете и. Сълзите потекоха кротко по лицето и. Сълзи не на тъга, а сълзи на чистота и красота. Тялото и се свлече на земята и тя поседна край ниския бордюр. Ръцете и се отвориха и разтлаха стръковете калии върху тревата. Дългите и красиви тъмно зелени стебла се сливаха с тревата, а белите им цветове силно контрастираха. Красивите разпилени бели калии напомняха на изпуснат булчински букет. Тук ли им беше мястото? Да. Точно сега и точно тук беше тяхното място. Те бяха поникнали, пораснали и разцъфнали толкова красиви и свежи, за да бъдат точно тук и точно сега. Мима не виждаше и не чуваше нищо. Тялото и беше отпуснато на земята, главата наведена, а сълзите течаха без да спират, сякаш за да измият цялата болка и мъка на света. На душата и беше леко и приятно. Мозъкът го нямаше, не съществуваше. Само тъгата и красотата на безкрая съществуваха. Този миг не биваше да свършва.

-          Извинявайте! Може ли да ми помогнете? – Мима в един миг чу непознат женски глас и усети силно бутане по рамото си. Сякаш нещо или някой беше хванал душата и я беше натикал обратно в тялото и което лежеше край малкия гроб. Мозъка заработи на хиляда оборота. Очите зашариха наоколо. Тялото се стегна и бързо се изправи. Ръцете се повдигнаха и избърсаха последните сълзи. Като радар бързият поглед се ориентира и информира мозъка за всичко. Да. На гробищата сме. Пълно е с много хора. Някои са край гробовете на близките си, а други са забързани по алеите. Мястото е открито и ветровито, но топло и огряно от слънцето. От другата страна на гроба е клекнала Деси и съсредоточена продължава да реди и да опитва да запали свещичките, без да обръща внимание на нищо край нея. Погледът на Мима се насочва към странната непозната. Мозъкът я преценява бързо и прави анализа си. Около четиридесет годишна, душевно болна жена с красиви черти, стройно тяло и странни дрехи. Стои кротко пред нея. Стиска в ръцете си три свещички и плаче.

-          Извинявайте! Може ли да ми помогнете? – отново пита непознатата.

-          Да, разбира се. С какво мога да Ви помогна?

-          Опитвам се да запаля тези свещи, но не мога.

-          Добре ще Ви помогна. Къде искате да ги запалите? - Жената и показва могилата в съседство, издигната в памет на загиналите български войници.

-          Тук ли искате да ги запалите? – пита с изненада Мима.

-          Да. Тук. Умряха чичо ми и леля ми и аз искам да запаля свещички за душите им днес. - Без повече да пита Мима бърка джоба на широкия си летен панталон, вади запалка,  кляка на земята, а заедно с нея и жената и започват да се опитват да запалят свещите. Безрезултатно. Вятъра упорито осуетява всеки техен опит. Мима е готова да се откаже, но жената е неутешима в желанието си да запали свещите. Какво да направи? Започва вече леко да се изнервя – повече от ясно е, че свещичките няма да горят. Хваща силно ръката на непозната, поема си въздух и казва в нейния си познат и категоричен стил:

-          Виж, духа вятър. Усещаш ли го?

-          Да. – изхлипва жената.

-          Не можем да запалим свещите.

-          Но аз много искам да ги запаля в памет на душите на леля ми и чичо ми.

-          Те кога са умрели? Скоро ли?

-          Не. Като съм била на две годинки са умрели. – увереността на Мима, започва да се стопява. Мозъкът работи бурно. Как да продължи разговора и да успокои плачещата жена? Тя плаче безутешно за леля и чичо, починали преди може би четиридесет години, които дори не помни. Как да я убеди да се откаже от свещичките? На около е пълно със стотици хора. Как тази жена беше избрала точно нея? /По-късно щеше да получи следния странен отговор от един странен човек: „Душите на психичното болните не винаги са в телата им. Понякога се реят около тях. В този момент твоята душа също е била вън от тялото ти и тя те е разпознала, като себеподобна, затова е избрала теб.“ Но сега нямаше този отговор, а и нямаше повече време за чудене./

-          Добре. Ти си мислила за тях и си ги споменавала в молитвите си през целия си живот. Нали така?

-          Да. Точно така. Винаги съм се молила на Господ за душите им. – жената захлипа още по-безутешно.

-          Сега Господ е изпратил този вятър, за да може любовта ти към леля ти и чичо ти да полети по-бързо към тях, те да я усетят по-силно и така да стоплиш душите им. – Мозъкът казваше: „Мима, какви глупости говориш?“, но тя продължаваше – Разбираш ли ме? Този вятър е много специален.

Очите на жената пред нея се избистриха и сълзите изсъхнаха. Лицето и светна и тя попита:

-          Сигурна ли си?

-          Да, напълно сигурна съм. Трябва да се радваме и благодарим на Господ за този вятър, а свещичките да ги положим тук на земята до могилата без да ги палим.

-          Добре. Къде точно трябва да ги сложим?

-          Ето тук. – Мима бързо пое всичките три свещички. За миг се замисли, за кого ли е третата, но реши, че е по-добре да не пита повече. Положи ги на земята край могилата и каза:

-          Ето сега всичко е наред. Стопли душите на леля си и чичо си и те са щастливи и обичани. Те също ти отвръщат със същата любов.

-          Добре. Щом съм си свършила работата тук, трябва да тръгвам, защото не съм купила череши, а е черешова задушница. – Жената бързо се изправи, обсебена от нова цел. Обърна се и тръгна без да погледне повече назад.

                Хората между гробовете ставаха все повече и повече. Разменяха си торбички с череши и тихо произнасяха обичайните думи: „За Бог да прости!“ – „Бог да прости!“

                Мима погледна към гроба край, който тя лежеше до преди минути и видя, че Деси приключва със заплануваните задачи. Вече се изправяше и се готвеше да си тръгват. Погледите им се срещнаха. Без да си разменят и дума двете се насочиха към колата и в един момент отвориха двете предни врати на колата, за да се настанят в удобните седалки. Денят ставаше все по-горещ. Деси запали колата. Включи климатика и потегли бавно в обратната посока.

                Мима имаше много въпроси. Кое е момичето от снимката? Какво се е случило? Кога се е случило? Защо не и беше споделила?          Но не ги зададе. Не им беше сега времето.

Загледа се напред и се замисли какво се беше случило днес с нея? Не знаеше. В съзнанието и изплува само следната мисъл: „Както хората се срещат в трамвая, на работа, в магазина, така и душите се срещат в пространството. Душите на живи и умрели. Срещат се, за да си подарят частичка любов и топлина. А срещата винаги е на точното място в точното време.“

18.08.2016г., Варна

Божидара Мавродиева

На кой му пука "ЗАЩО?"

Кой? Какво? Кога? Къде?

Въпроси с ясни и точни отговори. И всичко е като на филмова лента. Говорим, наблюдаваме участваме, клюрастваме и винаги знаем отговорите на въпросите: Кой? Какво? Кога? Къде?

 И като на сън чувам детско гласче: „Мамооооо, ама ЗАЩО?“

А, „защо?“ от къде пък е това“Защо?“  и тръгваме да търсим отговорите на въпросът „защо“ ...

Защо Слънцето свети? Защо котето мяуче, а кучето лае? Аааа, а защо и защо ...

И въпросът защо е безкарй ... отговорът на всяко „защо“ води до друго „защо“ ...

И ... спираме с въпросът „защо“ ...

Защо ли? Ами, защото ако отговорим на всяко „защо“ отговорите на въпросите Кой? Какво? Кога? Къде? Ще попаднат в друго измерение ...

А ние сме тук и сега J

Имах една много изтощителна работна седмица. Най-после дойде краят и. Стоя си снощи към 19:00 часа в тъмното в колата и чакам дъщеря ми да излезе от урок по китара. Казвам си почти на глас: "Петък вечерта е. Освободи си мозъка от гадостите, мисли за хубави неща и както "утрото е по-мъдро вечерта" в моя случай "понеделник ще е по-мъдър от петък".
Изведнъж вдигам поглед и сливайки сe s тъмнината на ноемврийската вечер върху капака ми стои и ме гледа право в очите един абсолютно черен котарак. Той ме гледа и аз го гледам ... спокойно се наблюдаве и изучаваме ... той сякаш се успокои, че няма да го подгоня, загуби интерес към погледа ми и спокойно се излегна върху топлия капак на автомобила. Остана там докато не се появи детето с китара на рамо ... погледна я и бавно слезе от колата, за да потъне в мрака край нас ...
Всичко беше като в романа "Майстора и Маргарита" на Булгаков, само дето сме в 2015г. във Варна.
Ставам тази сутрин и си мисля: кой го изпрати този котарак? дойде да ме спаси или да ми каже, че ме очакват още изпитания? ... Нямам отговори ... може би само времето ще покаже ...

ВЕЛИКА СЪБОТА

ВЕЛИКА СЪБОТА
Издъхналият Иисус Христос е снет от кръста. Тялото е намазано с миро и после е повито в плащеницата.

Пресвета Богородица, Света Мария Магдалина и всички апостоли без Свети ап. Тома оплакват тялото.

Погребват го  в пещерата и тя е запечатана с огромен камък.

Пред входа бил поставен караул от римски войници.

КЛЮЧ КЪМ УСПЕХА

ЦИГАНСКА ПРИНЦЕСА / продължение

Буквите се размиват, постепенно изчезват, за да видя първият  работен ден на лъчезарна млада жена.

16.09.2000г.

Много път беше извървяла, за да стигне до него.

Домове за сираци. Гимназия. Стипендия за Университет. Стипендия за специализация в Лондон. Предложения за работа в Европа.

А ето я сега тук. Скоро ще стане на 28 години.

Кабинетът  е малък, но светъл и чист. Ръководството на училището се  е постарало. Знаеше, че имат проблемни деца и дълго се бяха борили са осигуряване на щатна бройка психолог.

Стои зад малкото бюро и се кани да включи  компютъра. Страхува се. Ще оправдае ли очакванията на Директора и учителите? Имаше висока квалификация. Но нямаше опит с деца. В Лондон стажуваше в голяма и престижна клиника. Приемаха за консултации и сеанси с психолози преуспели, високо платени мениджъри.

Ооооо, защо не си остана там? Защо и трябваше да се връща тук в родния си град и точно в квартала, където загуби и баба си, последния и жив роднина? Скоро щеше да е на 9 години и вече беше започнало да и харесва тук.

Как беше взела това решение да е тук и сега и защо?

Не. Не беше тя! Някой друг, някой неин вътрешен глас я беше довел отново тук.

Реши! Ще постои в тишина. Ще помисли. Ще намери смелост да се срещне с класните ръководители и да разбере какви са проблемите. Ако прецени, че не може да се справи, ще си замине. Знаеше, че в Клиниката в Лондон ще я приемат с удоволствие. Бяха и обещали, че три месеца ще пазят мястото за нея.

Какво става?  Какъв е този импулс? Не иска музика. Иска тишина. Защо включва радиото?

Станцията е настроена на БГ радио. Често го беше слушала по интернет от Лондон.

Е, нищо, нека си бръмчи. Няма да му обръща внимание.

Чува се гласът на радиоводещата:

“А сега една стара фолклорна песен на руските ашкенази, добила популярност по целия свят и интерпретирана от кого ли не. С автентичния и български текст. Спомен от детството ни и от младостта на бабите ни „Тум балалайка”.” От радиото зазвуча песента:

Циганка стара пуши с лула
и си спомня за младостта -
Как с балалайка свирила тя
чудната песен за любовта.

Тумбалала, тумбалала, тумбалалайка,
тумбалала, тумбалала, тумбалала.
Пей, балалайка, пей, балалайка,
чудната песен за любовта.

Тя живяла бедно, сама
със мечтите на младостта.
Влюбени срещала по света,
с радост им пяла тя песента.

Много разказвала за любовта,
топлела много сърца по света.
Но не открила никому тя,
чудната тайна на любовта.

Какво ставаше? Каква е тази песен?

Беше забравила за песента. Беше я чувала само през онази далечна 1979година, когато беше второкласничка. Старата циганка си я пееше в градинката.

Огледа и се насочи към прозореца. От третия етаж на училището, където е нейния кабинет се разкриваше гледка към старата детска площадка.

Опряна на прозореца, впери поглед в далечината. Търси с очи старата площадка, но с изненада вижда спретната градинка. Храстите са  подрязани. Нови и здрави красиво оцветени люлки са разположени в средата на градинката. На пейките стоят майки и наблюдават децата по катерушките и пързалката.

Няма  и спомен от нейната спасителка и приятелка старата циганка. Няма я скъсаната палатка, в която влизаше жената ниско приведена.

От радиото се чуваше:

 Тумбалала, тумбалала, тумбалалайка,
тумбалала, тумбалала, тумбалала.
Пей, балалайка, пей, балалайка,
старата песен за любовта.

Силвия гледа  без да отмества поглед. Вперила поглед сякаш плува през времето назад. Спомените от онази далечна есен се върнаха и оживяха. Ето я и нея ... Старата циганка полегнала на счупената пейка пее на събралите се край нея второкласници:

Много разказвала за любовта, топлела много сърца по света.
Но не открила никому тя, чудната тайна на любовта.

-          Ти знаеш ли тайната на любовта? –

-          Оооо да, знам я.

-          Кажи я, кажи я, моля те кажи ни тайната на любовта – викаха в един глас децата.

-          Тихо, тихо ... слушайте сега.

Децата притихнаха, а Силвия, която беше принцесата в градинката – „Циганската принцеса”, така я наричаха децата, но това не я обиждаше, радваше я, поседна до старата жена.

-          Има много видове любов, деца.

-          Какви, какви са тези видове любов?

-          Жени, ти обичаш ли майка си? – попита циганката.

-          Да – тихо и изненадана от въпроса отговори момичето – обичам я много.

-          Обичаш ли малкото си братче?

-          Да и него го обичам.

-          Сигурно обичаш и татко си, и баба си, дядо си ...

-          Да обичам ги всичките.

-          А може би си имаш и любима приятелка, любима учителка.

-          Да, имам си.

-          А ти Тони, обичаш ли Христос, нали твоят дядо е свещеник?

-          Оооо да, обичам Христос, нашия Спасител.

-          Ето виждате ли деца колко много видове любов има. В това е голямата тайна на любовта. Сърцата ни са големи и в тях има място за много любов. Можем да обичаме много хора. Изпитваме любов и към Създателя и към Спасителя Христос. Към всеки. Любовта ни е специална и различна към всеки, на когото я даряваме. Най-важното е да не се срамуваме от нея. Любовта е щастие и красота. Обичайте себе си, обичайте другите и те ще ви отвърнат с още повече любов. И всеки си има своя голяма и чудна тайна на любовта. Пазете си я и не я забравяйте никога.

Децата гледаха и слушаха циганката. Всеки от тях си мислеше за неговата си тайна за любовта и започваше да я открива. Детските сърчица силно затупкаха, изпълнени с любов.

Младата психоложка сякаш за миг видя старата детска площадка като едно голямо и туптящо изпълнено с много любов детско сърце.

Някой почука и вратата на кабинета се отвори. Детски глъч от коридора изпълни стаята.

ОТ АВТОРА КЪМ ТЕБ:

 

Какви са твоите видове любов? На кого даряваш любовта си?

Любовта е най-мощната сила във Вселената. Тя е най-важната съставка на щастливия, пълноценен живот. Много болести се дължат на отказа да даваме и да получаваме любов. Липсата на любов е причина за смъртта на хиляди хора в човешката история. Това не бива да става,тъй като ние лесно можем да породим любов в себе си и да я изпращаме към цялата Вселена. Трагично е колко много хора по света отчаяно се нуждаят от нея.